Мачът на мочовете в българския футбол доби очетанията на подобни „дерби"-та в така лелеяната Европа. Масмедиите през цялата седмица увеличаваха интереса към предстоящата среща. Футболистите елиминираха „арсенала“ от бутони, лакти и юмруци и съзвучно с умението и вдъхновинието си направиха мач, достоен за имената и традициите на двата клуба. А когато диалогът е на действително високо равнище, и най-запалените зрители се хипнотизират от играта, не търсят (скандално) обяснения за крайния резултат извън нея...

ЦСКА е безспорният победител, но неговите почитатели изпитаха радостта след емоции поне за три инфаркта. Това бяха моментите, в които „Левски“ бе на няколко крачки от пълния обрат. Стойностите обаче на футболистите, които имаха възможност да нанесат подобен удар, предрешиха неуспеха му. Но да започнем отначало... Цяло първо полувреме „сините“ бяха в ролята на наковалня. Струва ми се, че не толкова желанието да приемат действията в своята половина и да контраатакуват, отколкото подавляващото превъзходство в техниката на „червените“ халфове бе причината „Левски“ да е тимът, отразяващ постоянен натиск. Голът на Метков не стресна натоварения с опазването му Янков и „осмицата“ заедно с Нанков, Коилов, Андонов и Киров плетеше впечатляващи акции. Превъзходството обаче стана ялово заради грешки в „последния миг“ или самопожертвувателността на защитниците. Левскарите, въпреки че загубиха „компаса", издържаха. Дори сътвориха две-три контраатаки, в които Йотов и Трендафилов не знаеха какво да правят с топката.

Второто действие се превърна в равностоен диалог, независимо че в края му авансът на ЦСКА се удвои. Гетов заигра малко по-напред и математическите му пасове по фланговете намираха на „последната права“ Йотов и Митов. След няколкото удара, спасени от Ненов, Пламен изравни с нов „вариант“ на специалитете си. „Сините“ разсякоха „армейската“ защита, привържениците на лидера очакваха победа, ала младият Митов просто не бе на висотата на „случая“. А след втория му пропуск (Гетов го изведе по блестящ начин срещу Ненов) по трибуните се шепнеше: „Не вкараш ли...“ И голът не закъсня: Нанков с лекота стигна до аутлинията, центрира и Метков леко, но точно изпрати топката в ъгъла. Последвалата дузпа за спъване на Нанков (3:1!) показа освен безпомощността на Марков липсата на взаимопомощ между халфове и защитници... Впрочем докато бе на терена, Шаламанов не само не помагаше на Марков, но с всичко показваше, че е излязъл малко да се... поразкърши. Като прибавим разсеяността и непретенциозността на Янков, развоят на мача бе логичен. В самия край двама от големите в „Левски“ сгрешиха - Гетов от дузпа уцели гредата, а Ники Илиев влезе в ролята на глезеник - първо искаше някаква дузпа, после хвърли капитанската си лента. А нали отдавна е извън футболния пуберитет?...

В крайна сметка мачът не бе изключение от правилото - победи тимът, който е по-назад в класирането. Логиката от самата среща обаче показа, че „Левски“ не може да разчита на успех срещу най-силните без Илиян Илиев, които заедно с Гетов са половин отбор, че височината (Трендафилов) и бързината (Йотов) не означават много без техника и фантазия. „Червените“ взеха „своето“ заради по-добрите комплексни качества на футболистите, които правят играта. Всичко друго е само допълнение - неслучайно Цветан Йончев заяви, че работата му е била не да настрои състезателите си за битка, а да внесе необходимото успокоение. И той бе щастлив, че имаше футболисти, които можеха да правят това, което го изискваше „дерби"-то.

Някои казват, че първенството започва отново, но нека оставим прогнозите. Важното е, че вечната надежда на българските запалянковци не остана излъгана - на ст. „Васил Левски“ зрителите видяха футбол с добра марка.

източник вестник „Футбол“